петък, 28 август 2015 г.

Sierpień - житен урожай - Август / Sierpień - wheat harvest - August

    Часът е седем сутринта. От мобилния телефон се носи мелодия. Понякога се питам дали в този звук авторът ѝ, писал я преди няколко века, би познал творбата си?! След десет минути ще се включи пак. Предпочитам да стана и да я изключа. Зареждам кафеварката и с доволство очаквам да чуя бълбукането на горещата течност. Ритуалът по пиенето на кафе за разсънване ми е най-приятен в летните сутрини. Слънцето вече е обходило стаята и още малко ще заличи следите на сутрешния хлад. Широко отворените един срещу друг прозорци канят въздушните течения на закачлива гонитба. В сандъчетата по прозорците и балкона, освежени от нощната почивка, цветята се надпреварват да разкрият багрите си. Ясно. Тихо. Спокойно. Августовска сутрин.

    Часът е осем и половина сутринта. Кафеварката е празна. Време е да тръгнем за работа. Шумът от близкия булевард е почти неуловим. Включваме се в слабото движение и за пореден път отбелязваме, че София е празна. Усещаме гъделичкането от приятното очакване на двата почивни дни, попремесено с примирението, че отпуската ни вече мина. Усещаме и обещанието на слънцето за горещ и задушен ден. Минаваме покрай пазара, където зеленчуково-плодовата търговия е вече в разгара си. Пред нас е спрял камион, пълен с бутилки с минерална вода. Докато чакаме да го разтоварят, погледите ни са привлечени от внушителна група на три майки и седем дребосъка с шарени шапки. Разпределена в колички, на колела или на собствените си крачета, прилежно натоварена с кофички и лопатки за пясък, детската орда вдига врява, достойна да се конкурира с пазарната глъч. Майките вече са леко изнервени, но това изобщо не смущава дечурлигата. Спомних си момент от преди доста години, в който и майките, и децата бяха точно същата бройка, само с малката разлика, че две бебета все още бяха на стартовата линия да се включат в детския калабалък. За нас времето е извадило острите шипчета на напрежението и картината е забавна и мила.  Светофарът подава зелен сигнал и бавно-бавно потегляме в тясна зигзагообразно движеща се колона. Отново уличното платно се разкопава и кърпи ту тук, ту там. Градска августовска сутрин.

    Месецът на отпуските. Свикнали на градския си начин на живот, отдавна сме забравили, че лятото векове наред е бил най-важният и тежък за прадедите ни период от годината. Под палещото слънце на полето се жъне и вършее житото. Наричали го зарев, жарев, орач, коловоз, вършен. А в запазените старославянски имена на месеците в полския език и днес август носи името sierpień - по името на сърпа, с който отрязвали класовете, увенчани със скъпоценни житни зърна. 


                      худ. Иван Ангелов - Жътварки


                       худ. Włodzimierz Tetmajer - Жътварки на полето

    От деня, в който засявали земята, мислите и молитвите на хората се отправяли към жарките летни дни, когато излизали на полето да приберат узрялото жито. Жътвата е кулминацията на целогодишния усилен труд за осигуряване на основната прехрана. Време на надежди за богат урожай и вяра в благосклонността на божествата. Затова в първия ден на жътвата отивали като на празник - с нови премени, с китки и с песни, а най-личната девойка зажънвала нивата.


                                                           худ. Владимир Димитров-Майстора - Жътварка


                                                               худ. Kanuty Rusiecki - Жътварка

    Неразривно свързани с цикъла на сезоните и зависими от капризите на природата, хората обвързвали труда си с ритуали, чрез които почитали незнайните сили, молили се и ги вричали да им помагат за прибирането на реколтата. Страхът от наводнения, суши, градушки и пожари ги съпътствал непрестанно. И когато дойдело време да се приберат пълните със зърно класове бързали, въпреки жегата, с която знойното слънце заливало нажежената земя. 


                    худ. Димитър Гюдженов - Жътва


                   худ. Stanisław Kaczor-Batowski - Жътва

   По жътва селото почти опустявало. Всички, от малки до големи, се събирали на нивата.

                       худ. Марин Георгиев Устагенов - Жътва


                       худ. Włodzimierz Tetmajer - Жътва

    За славянския календар е характерно кръговото разбиране за хода на времето. Сезоните се преливат един в друг, месеците нямат ясно изразено начало или край. Живеенето е пряко свързано със стопанската работа и особеностите на климата. Затова на север, по полските земи, sierpień наричали август, а на юг, по българските земи, месец юли познавали като сърпен или жътвар. През август у нас житото вече било овършано и откарано към мелниците. За да не се вгорчи брашното и да се запази чисто през цялата зима, обичаят повелявал да се опече пита, да се украси с китка цвете и като се разчупи, да се раздаде за здраве и берекет и през следващата година.
    Sierpień, жътвар, зарев, орач, коловоз, гумник, вършен, житаро ... Както и да назовавали славяните и старите българи времето по прибирането на житото, по всички краища това било време трудно, жарко, морно... Точно сега мислите за плодородие и вярата за по-добри дни от надежда ставали реалност. Затова по всички краища с песен отивали на нивата, прегъвали се над сърпа и прегръщали пълните снопи. Затова по всички краища изпичали пресен хляб и го обричали за хранител и закрилник. Затова по всички краища хората се събирали заедно и с веселба и танци отправяли благодарност за добрия житен урожай.

Хлебни купички



    Но преди да усетим аромата на тези красиви питчици, трябва да свършим куп задължителни дейности.

    Първо - да си нахлупим шапките и да отидем да си изработим хляба. В моя случай това става в компанията на климатик и пред компютъра ...


        Второ - да овършеем и да съберем добра житна реколта. В действителност - да поразровим из рафтовете на близкия магазин.


    После, като се върнем от мелницата (в съвременен вариант - супермаркета), да отсипем необходимото ни количество фино смляно брашно.


    Всъщност, за да си направим четири купички, ще ни трябват следните неща:

          500 гр. бяло брашно
          300 мл. вода
          2 супени лъжици зехтин
          1 чаена лъжичка захар
          2 чаени лъжички сол
          20 гр. прясна мая
          1 белтък за намазване

     Вече може да замесим тестото, да го оставим да втаса около един час и да оформим хлебните купички.


    Бухналите от повторното втасване питчици намазваме с леко разбития белтък и ги пъхваме в предварително загрятата до 200 градуса фурна. След като се опекат, ги оставяме да изстинат.




    Внимателно отхлупваме капачето на хлебните панички. Меката сърцевина се отделя съвсем лесно. Не е нужно да се чудим къде да я приберем, защото тези пухкави залъчета бързо изчезват и дори няма време да се прибави парченце сирене, например.


Може да се използва почти всяка рецепта за хляб, стига да води до пухкав резултат.


    Поднасянето на супа в хлебни купички вече не е изненада и у нас. Но в полската кухня този вариант е широко разпространен, като простичко се нарича zupa w chlebie . За хлебните купички избрах простичка и добре позната рецепта за замесване на вкусна питка, а при оформянето им добавих капачета от малко отделено тесто, които залепих към питчиците с вода. Напълних ги с картофена крем-супа, гарнирана за свежест със стръкче тученица.




    Ще се видим пак ...



четвъртък, 9 април 2015 г.

Крехки дантели / Delicate lace

    Много се проточи зимата тази година! Заигравките на Баба Марта с топли и студени вълни разбирам, това са си типични прояви и сме им свикнали. Но април .... Малко попрекали момчето! Явно се налага да изцедим последните капчици търпение и да устоим на капризите му. Какво пък, всеки с особеностите на възрастта си - един, защото е баба, друг, защото е тийнейджър ... Останалите ще се опитаме да бъдем мъдри и да заложим на вярата, че все пак и на нашата улица ще изгрее слънце ... И синоптиците така обещаха!

    Хубавото в цялата тази напрегната (не само заради времето!) обстановка е, че предстои прекрасен празник - Великден! Цели четири дни, в които имаме чудесна възможност да се опитаме да успокоим страстите и да се отдадем на позитивни усещания! Някои ще стегнат куфарите и ще потърсят спокойствие на близки и далечни дестинации. Други ще се отправят към вилите и родните места, за да разтворят прозорците на самотните къщи и да почистят запустелите дворове. Трети ще обиколят моловете в опознаване на тенденциите за пролетния моден сезон. Значителна група в най-широк възрастов диапазон ще изпълни градинките и парковете. А пък традиционалистите ще подреждат пролетни салати, ще пекат агнешки специалитети, ще месят ароматни козунаци и ще боядисат една - две кори пъстроцветни яйца. Четири дни, в които ни очаква празнична еуфория и обещано слънчево време!
    
    Всъщност ние вече празнуваме. Подготовката отдавна е започнала, а нали и тя е част от празника. Още миналата седмица агнешкото е поръчано, яйцата са купени, правих тренировка с козунаци по рецептата на Роси (за пореден път, защото са фантастични!), имам и купа с великденски сладки. Но седмици преди това се занимавах с великденската украса. Седях си нощ след нощ в мъничкото ми ателие и дупчих яйчени черупки, очертавах бели контури, подбирах цветни мотиви и нанизвах панделки.


    От няколко години белите дантелени черупки са предвеликденската ми страст. Процесът на изработването им никак не е лесен и отнема много време. Но уморителното нощно будуване е възнаградено всяка сутрин, когато първия ми поглед се пълни с красивия резултат.


    Когато започнах да правя ажурни яйца, смелостта ми стигна само да пробия дупчици и да изрисувам около тях и върху самата черупка бели контурни очертания. С времето увереността ми растеше и дантелата вече става все по-богата.


Изяществото на крехките дантелени черупки прекрасно се съчета
с омайващия аромат на нежните бели фрезии.




Бяла порцеланова купа с няколко дантелени черупки.
Наситен аромат на свежи цветя и цъфнали върбови клонки.
Композиция, напълно достатъчна за елегантна украса на дома ни по великденските празници.




    Още миналата година имах идея да съчетая ажурните черупки с декупаж, но успях да я осъществя чак сега. Трябва да призная, че съм изключително доволна, дори възторжено доволна!



Всеки цветен мотив намери място,
абсолютно подходящо точно за него върху бялата черупка.






Цветните букети с изразен ретро-рисунък красиво подчертаха деликатните ажурни акценти.



Крехките дантелени черупки, обгърнати от разцъфналите бели фрезии,
изпълваха пространството с несравнимо винтидж обаяние.



Прекрасен великденски букет, който ни зареди с празнично настроение
и събра въодушевените похвали на всичките ми близки!

 


  
Обогатих колекцията си на дантелени черупки с новите, съчетаващи ажурна резба с декупаж. 
А серията декупирани яйца ще ви покажа следващия път.




    Надявам се моите произведения да са ви харесали. Ако ви е любопитно как изглеждат в действителност, може да ги откриете в галерия "Афион" на ул. Шипка № 24 в София. Сигурна съм, красивите предмети там ще грабнат погледа ви. Аз съм си набелязала едно от белите зайчета на витрината!



    Ще се видим пак ...



неделя, 22 февруари 2015 г.

Тази любов / This love


ТАЗИ ЛЮБОВ
Жак Превер

                                                                                   Тази любов,
                                                                                   толкова нежна,
                                                                                   толкова яростна,
                                                                                   толкова крехка,
                                                                                   и тъжна.
                                                                                   Тази любов,
                                                                                   красива като деня
                                                                                   и грозна като лошото време,
                                                                                   тази любов, толкова истинска,
                                                                                   толкова хубава,
                                                                                   толкова пълна със щастие,
                                                                                   с радост
                                                                                   и с присмех,
                                                                                   трептяща от страх като малко дете посред  мрака,
                                                                                   и толкова сигурна в себе си
                                                                                   като човек, крачещ спокойно в нощта,
                                                                                   тази любов, навяваща страх у другите хора,
                                                                                   които бледнеят
                                                                                   и почват да шепнат пред нея.
                                                                                   Тази любов,
                                                                                   гонена дълго от нас,
                                                                                   и от нас наранявана, мачкана, бита,
                                                                                   забравяна, пъдена.
                                                                                  Тази любов,
                                                                                  толкова жива все пак
                                                                                  и цяла обляна от слънце,
                                                                                  тя е твойта любов,
                                                                                  тя е мойта любов.
                                                                                  Онова, което за нас бе винаги ново
                                                                                  и което не се промени.
                                                                                  Тя е истинска като растение,
                                                                                  тръпна е тя като птица
                                                                                  и като лято - гореща и жива.
                                                                                  Ние двамата бихме могли
                                                                                  да си тръгваме и пак да се връщаме,
                                                                                  бихме могли да забравяме,
                                                                                  да заспиваме,
                                                                                  да се будим отново, да стареем, да страдаме,
                                                                                  да заспиваме пак,
                                                                                  да мечтаем за смърт,
                                                                                  и пробудени пак, да се смеем,
                                                                                  за миг подмладени.
                                                                                  Но тази любов ще остане при нас,
                                                                                  упорита
                                                                                  и жива като желание,
                                                                                  като памет жестока,
                                                                                  като жалба нелепа,
                                                                                  нежна като далечния спомен,
                                                                                  студена като късче от мрамор,
                                                                                  красива като деня
                                                                                  и крехка като малко дете.
                                                                                  Тя ни гледа усмихната,
                                                                                  тя ни шепне без думи
                                                                                  и аз, цял изтръпнал, я слушам
                                                                                  и викам,
                                                                                  и викам за теб,
                                                                                  и викам за мен,
                                                                                  и я моля
                                                                                  за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
                                                                                  които са любили някога,
                                                                                  викам към нея
                                                                                  за теб, и за мен, и за всички останали,
                                                                                  макар непознати:
                                                                                  Остани,
                                                                                  недей си отива!
                                                                                  Ние, които сме нявга обичали
                                                                                  бяхме забравили вече за теб.
                                                                                  Но ти недей ни забравя.
                                                                                  Нямаме друго на тая земя освен теб.
                                                                                  Недей ни оставя да станем студени,
                                                                                  и все по-далечни, все по-далечни.
                                                                                  Дай ни знак, че си жива,
                                                                                  безразлично отгде,
                                                                                  безразлично кога,
                                                                                  дори късно да бъде.
                                                                                  Излез
                                                                                  из леса на нашите спомени,
                                                                                  подай ни внезапно ръка
                                                                                  и спаси ни.

Превод Веселин Ханчев



ЛЮБОВ ОТВЪД СМЪРТТА
Франсиско де Кеведо

                                                                        Когато мрак очите ми затвори,
                                                                        за да ме отведе при светлината,
                                                                        душата ми - блажена и крилата -
                                                                        предвечните прегради ще събори.

                                                                        Но оттатък земните простори
                                                                        мечтата ми от огън ще се мята
                                                                        сред ледените безни на реката
                                                                        и с безпощадния закон ще спори.

                                                                       Сърцето ми, от Купидон пленено,
                                                                       кръвта, в която още страст прелива,
                                                                       и разумът, познал безброй пътеки -

                                                                      ще надживеят тялото сломено.
                                                                      Ще станат пепел, ала пепел жива.
                                                                      Ще бъдат прах, но влюбен прах навеки.

Превод Петър Велчев


Ромео и Жулиета, худ. Франк Бърнард Дикси, 1884 г.








РОЖДЕН ДЕН
Кристина Росети

                                                                           Сърцето ми е птица пееща
                                                                           с гнездо над кипнала вълна;
                                                                           сърцето ми е тежка ябълка,
                                                                           потънала във светлина;
                                                                           дъга в морето е сърцето ми,
                                                                           дъга над сините води;
                                                                           дочака любовта сърцето ми
                                                                           и радост тя му отреди.

                                                                          Вдигнете ме на трон и морава
                                                                          завеса да се спусне там,
                                                                          и нека сто очи паунови
                                                                          да блеснат като в древен храм;
                                                                          по трона изсечете гълъби,
                                                                          ковете сребърни цветя
                                                                          и златни гроздове; живота ми
                                                                         се ражда днес от любовта.

Превод Нино Николов



Ухажване, худ. Павел Сведомски, кр. XIX в.






СРЕЩА И РАЗЛЪКА
Йохан Волфганг Гьоте

                                                                     Сърцето бие - бързо върху коня!
                                                                     Едва помислил, вече аз летя.
                                                                     Люлее всичко вечер благосклонна
                                                                     и спуща се от хребета нощта.
                                                                     Дъбът пред мене, здрачен плащ облякъл,
                                                                     като самотен великан стърчи.
                                                                     Надзърта иззад гъсти храсти мрака
                                                                     със сто възчерни вперени очи.

                                                                     Над тъмен хълм от облаци луната,
                                                                     забулена в мъгли, от скръб тежи.
                                                                     И вихрите разперват си крилата,
                                                                     свистят страхотно в моите уши.
                                                                     Нощта безброй чудовища създава,
                                                                     но смел ги срещам с весело лице.
                                                                     В мойте вени колко огън пламва!
                                                                     И колко жар в моето сърце!

                                                                     Аз виждам те! И щастие приветно
                                                                     над мене твоите очи струят.
                                                                     За тебе само бие ми сърцето,
                                                                     за тебе само диша мойта гръд.
                                                                     От пролетна заруменяла свежест
                                                                     любимият ти образ озарен
                                                                     ми се усмихва - богове! - със нежност
                                                                     мечтана, незаслужена от мен.

                                                                     Но вече при разсъмването младо
                                                                     раздялата в сърцето ми горчи.
                                                                     А в твоите целувки колко сладост,
                                                                     и колко горест в моите очи!
                                                                     Аз тръгвам. Ти в земята поглед свличаш
                                                                     и вдигаш го, и влага свети там.
                                                                     Какво блаженство е да си обичан,
                                                                     какво блаженство да обичаш сам!

Превод Блага Димитрова


Тристан и Изолда, худ. Едмънд Блеър Лейтън, 1902 г.






КРАДЕЦЪТ НА МЕД
Теокрит

                                                       Ерос, немирника палав, пчели го ужилиха страшно.
                                                       Всичките пръсти по края му жилнаха, както за пита
                                                       медена беше посегнал. От болка ръцете си духна,
                                                       с крак о земята удари, подскочи и на Афродита
                                                       болката Ерос показа, разсърден задето пчелите -
                                                       нищо и никакви твари - му сторили рани ужасни.
                                                       Майка му с присмех: "Нима не приличаш и ти на пчелите?
                                                       Гледай какъв дребосък си, а рани дълбоки отваряш!"

Превод Георги Батаклиев


Пролетно време, худ. Пиер Огюст Кот, 1873 г.







И ЕДНА УСМИВКА ...
Пол Елюар

                                                                    Нощта не трае никога без край,
                                                                    а има - щом като го казвам
                                                                    и щом като го потвърждавам -
                                                                    в завършека на всяка скръб един прозорец,
                                                                    един отворен, осветен прозорец
                                                                    и винаги по някоя мечта те чака будна,
                                                                   желание и глад, които да задоволиш,
                                                                   изпълнено със чисти пориви сърце,
                                                                   протегната ръка, отворена ръка,
                                                                   загрижени очи,
                                                                   един живот живота ти да сподели.

Превод Пенчо Симов


                                                     Обещание за пролет, худ. Лоурънс Алма-Тадема, 1890 г.
                                                     Художникът със съпругата си Изабела Брант, худ. Петер Паул Рубенс, 1609 г.
                                                    Бялата кокарда, худ.Уилям Евърт Локхарт, 1899 г.
                                                    Сватбата на кралица Виктория и принц Албърт, худ. Джордж Хейтър, 1840 г.




* * *
Емили Дикенсън

                                                                          Изучихме любовта до кора,
                                                                          съчинение по съчинение,
                                                                          мощния том от първата му глава -
                                                                          не получихме прозрение.

                                                                          Видяхме, че пак незнание
                                                                          във очите ни се чете,
                                                                          по-божествено от детското непроницание.
                                                                          И тогава - за другия всеки дете -

                                                                          се опитахме да обясним,
                                                                          каквото не разбирахме двама.
                                                                          Уви, мъдростта е голяма,
                                                                          но смисълът е непостижим!

Превод Владимир Свинтила





                                                                                текст Жак Превер
                                                                                изпълнява Серж Режани

    Ще се видим пак ...