Тази любов / This love

ТАЗИ ЛЮБОВ

Жак Превер

                                                                                   Тази любов,

                                                                                   толкова нежна,

                                                                                   толкова яростна,

                                                                                   толкова крехка,

                                                                                   и тъжна.

                                                                                   Тази любов,

                                                                                   красива като деня

                                                                                   и грозна като лошото време,

                                                                                   тази любов, толкова истинска,

                                                                                   толкова хубава,

                                                                                   толкова пълна със щастие,

                                                                                   с радост

                                                                                   и с присмех,

                                                                                   трептяща от страх като малко дете посред  мрака,

                                                                                   и толкова сигурна в себе си

                                                                                   като човек, крачещ спокойно в нощта,

                                                                                   тази любов, навяваща страх у другите хора,

                                                                                   които бледнеят

                                                                                   и почват да шепнат пред нея.

                                                                                   Тази любов,

                                                                                   гонена дълго от нас,

                                                                                   и от нас наранявана, мачкана, бита,

                                                                                   забравяна, пъдена.

                                                                                  Тази любов,

                                                                                  толкова жива все пак

                                                                                  и цяла обляна от слънце,

                                                                                  тя е твойта любов,

                                                                                  тя е мойта любов.

                                                                                  Онова, което за нас бе винаги ново

                                                                                  и което не се промени.

                                                                                  Тя е истинска като растение,

                                                                                  тръпна е тя като птица

                                                                                  и като лято - гореща и жива.

                                                                                  Ние двамата бихме могли

                                                                                  да си тръгваме и пак да се връщаме,

                                                                                  бихме могли да забравяме,

                                                                                  да заспиваме,

                                                                                  да се будим отново, да стареем, да страдаме,

                                                                                  да заспиваме пак,

                                                                                  да мечтаем за смърт,

                                                                                  и пробудени пак, да се смеем,

                                                                                  за миг подмладени.

                                                                                  Но тази любов ще остане при нас,

                                                                                  упорита

                                                                                  и жива като желание,

                                                                                  като памет жестока,

                                                                                  като жалба нелепа,

                                                                                  нежна като далечния спомен,

                                                                                  студена като късче от мрамор,

                                                                                  красива като деня

                                                                                  и крехка като малко дете.

                                                                                  Тя ни гледа усмихната,

                                                                                  тя ни шепне без думи

                                                                                  и аз, цял изтръпнал, я слушам

                                                                                  и викам,

                                                                                  и викам за теб,

                                                                                  и викам за мен,

                                                                                  и я моля

                                                                                  за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,

                                                                                  които са любили някога,

                                                                                  викам към нея

                                                                                  за теб, и за мен, и за всички останали,

                                                                                  макар непознати:

                                                                                  Остани,

                                                                                  недей си отива!

                                                                                  Ние, които сме нявга обичали

                                                                                  бяхме забравили вече за теб.

                                                                                  Но ти недей ни забравя.

                                                                                  Нямаме друго на тая земя освен теб.

                                                                                  Недей ни оставя да станем студени,

                                                                                  и все по-далечни, все по-далечни.

                                                                                  Дай ни знак, че си жива,

                                                                                  безразлично отгде,

                                                                                  безразлично кога,

                                                                                  дори късно да бъде.

                                                                                  Излез

                                                                                  из леса на нашите спомени,

                                                                                  подай ни внезапно ръка

                                                                                  и спаси ни.

Превод Веселин Ханчев

ЛЮБОВ ОТВЪД СМЪРТТА

Франсиско де Кеведо

                                                                        Когато мрак очите ми затвори,

                                                                        за да ме отведе при светлината,

                                                                        душата ми - блажена и крилата -

                                                                        предвечните прегради ще събори.

                                                                        Но оттатък земните простори

                                                                        мечтата ми от огън ще се мята

                                                                        сред ледените безни на реката

                                                                        и с безпощадния закон ще спори.

                                                                       Сърцето ми, от Купидон пленено,

                                                                       кръвта, в която още страст прелива,

                                                                       и разумът, познал безброй пътеки -

                                                                      ще надживеят тялото сломено.

                                                                      Ще станат пепел, ала пепел жива.

                                                                      Ще бъдат прах, но влюбен прах навеки.

Превод Петър Велчев

Ромео и Жулиета, худ. Франк Бърнард Дикси, 1884 г.

РОЖДЕН ДЕН

Кристина Росети

                                                                           Сърцето ми е птица пееща
                                                                           с гнездо над кипнала вълна;
                                                                           сърцето ми е тежка ябълка,
                                                                           потънала във светлина;
                                                                           дъга в морето е сърцето ми,
                                                                           дъга над сините води;
                                                                           дочака любовта сърцето ми
                                                                           и радост тя му отреди.

                                                                          Вдигнете ме на трон и морава
                                                                          завеса да се спусне там,
                                                                          и нека сто очи паунови
                                                                          да блеснат като в древен храм;
                                                                          по трона изсечете гълъби,
                                                                          ковете сребърни цветя
                                                                          и златни гроздове; живота ми
                                                                         се ражда днес от любовта.

Превод Нино Николов

Ухажване, худ. Павел Сведомски, кр. XIX в.

СРЕЩА И РАЗЛЪКА

Йохан Волфганг Гьоте

                                                                     Сърцето бие - бързо върху коня!
                                                                     Едва помислил, вече аз летя.
                                                                     Люлее всичко вечер благосклонна
                                                                     и спуща се от хребета нощта.
                                                                     Дъбът пред мене, здрачен плащ облякъл,
                                                                     като самотен великан стърчи.
                                                                     Надзърта иззад гъсти храсти мрака
                                                                     със сто възчерни вперени очи.

                                                                     Над тъмен хълм от облаци луната,
                                                                     забулена в мъгли, от скръб тежи.
                                                                     И вихрите разперват си крилата,
                                                                     свистят страхотно в моите уши.
                                                                     Нощта безброй чудовища създава,
                                                                     но смел ги срещам с весело лице.
                                                                     В мойте вени колко огън пламва!
                                                                     И колко жар в моето сърце!

                                                                     Аз виждам те! И щастие приветно
                                                                     над мене твоите очи струят.
                                                                     За тебе само бие ми сърцето,
                                                                     за тебе само диша мойта гръд.
                                                                     От пролетна заруменяла свежест
                                                                     любимият ти образ озарен
                                                                     ми се усмихва - богове! - със нежност
                                                                     мечтана, незаслужена от мен.

                                                                     Но вече при разсъмването младо
                                                                     раздялата в сърцето ми горчи.
                                                                     А в твоите целувки колко сладост,
                                                                     и колко горест в моите очи!
                                                                     Аз тръгвам. Ти в земята поглед свличаш
                                                                     и вдигаш го, и влага свети там.
                                                                     Какво блаженство е да си обичан,
                                                                     какво блаженство да обичаш сам!

Превод Блага Димитрова

Тристан и Изолда, худ. Едмънд Блеър Лейтън, 1902 г.

КРАДЕЦЪТ НА МЕД

Теокрит

                                                       Ерос, немирника палав, пчели го ужилиха страшно.
                                                       Всичките пръсти по края му жилнаха, както за пита
                                                       медена беше посегнал. От болка ръцете си духна,
                                                       с крак о земята удари, подскочи и на Афродита
                                                       болката Ерос показа, разсърден задето пчелите -
                                                       нищо и никакви твари - му сторили рани ужасни.
                                                       Майка му с присмех: "Нима не приличаш и ти на пчелите?
                                                       Гледай какъв дребосък си, а рани дълбоки отваряш!"

Превод Георги Батаклиев

Пролетно време, худ. Пиер Огюст Кот, 1873 г.

И ЕДНА УСМИВКА ...

Пол Елюар

                                                                    Нощта не трае никога без край,
                                                                    а има - щом като го казвам
                                                                    и щом като го потвърждавам -
                                                                    в завършека на всяка скръб един прозорец,
                                                                    един отворен, осветен прозорец
                                                                    и винаги по някоя мечта те чака будна,
                                                                   желание и глад, които да задоволиш,
                                                                   изпълнено със чисти пориви сърце,
                                                                   протегната ръка, отворена ръка,
                                                                   загрижени очи,
                                                                   един живот живота ти да сподели.

Превод Пенчо Симов

                                                     Обещание за пролет, худ. Лоурънс Алма-Тадема, 1890 г.

                                                     Художникът със съпругата си Изабела Брант, худ. Петер Паул Рубенс, 1609 г.

                                                    Бялата кокарда, худ.Уилям Евърт Локхарт, 1899 г.

                                                    Сватбата на кралица Виктория и принц Албърт, худ. Джордж Хейтър, 1840 г.

* * *

Емили Дикенсън

                                                                          Изучихме любовта до кора,
                                                                          съчинение по съчинение,
                                                                          мощния том от първата му глава -
                                                                          не получихме прозрение.

                                                                          Видяхме, че пак незнание
                                                                          във очите ни се чете,
                                                                          по-божествено от детското непроницание.
                                                                          И тогава - за другия всеки дете -

                                                                          се опитахме да обясним,
                                                                          каквото не разбирахме двама.
                                                                          Уви, мъдростта е голяма,
                                                                          но смисълът е непостижим!

Превод Владимир Свинтила

ТАЗИ ЛЮБОВ

                                                                                текст Жак Превер
                                                                                изпълнява Серж Режани

    Ще се видим пак ...